начало - новини
ikoni1
ikoni2 ikoni3 ikoni4
СТРАНДЖАНСКА ИКОНОПИСНА ШКОЛА
Странджанският край е географски отдалечен от останалите български възрожденски културни огнища, изолиран е от техните влияния. Изкуството тук се развива като в резерват, в чист субстанционен вид и пресъздава странджанеца в съкровената му същност. Тази дълбоко искрена живопис намира начин в рамките на иконата да покаже типичното, родното. В строгата регламентирана църковна живопис смело навлизат действителният живот, пейзажът и народният бит. Така постепенно се стига до упадък на традиционното църковно изкуство.
Странджанските зографи не произхождат от едно или поне от няколко близки селища, подобно на Самоковската, Тревненската и Банската школа. Макар и раздалечени по място, тукашните творци имат сроден иконографски и стилов маниер.
Всички странджански икони независимо от различното професионално ниво на изпълнение имат свои специфични белези. Вниманието към детайла е особено показателно в миниатюрните сцени на житийните икони, където персонажите са предадени с непринудена лекота в сложни движения и пози. Личи по-голяма свобода на изпълнение в миниатюрата, отколкото в централното изображение.
Основен белег на странджанското изкуство е силното влияние на барока. „Богородица с младенеца” от 1818 г. от Малко Търново е на богат бароков трон, а рамката й завършва с богато орнаментирани медальони.
Друг характерен белег са сложните пространствени решения, които художниците си позволяват в по принцип лишената от права перспектива иконопис. Често иконата е рамкирана с две колони, завършващи с арка. Този първи план въвежда в следващ, където е представен светецът, понякога следват още няколко плана. По подобен начин се третира и пейзажът - на места многопланов и с достатъчно реалистичен изглед. Често в иконите намират място хълмове, лъкатушни речици с плаващи патици, чешми, параклиси, ниви, оградени със синор, коне, крави, овце, кози и други животни, изпълващи свободното поле около светеца. Това характерно за странджанци многопланово решение няма паралели в църковната живопис на другите наши художествени школи, които също въвеждат реалния пейзаж, но никъде не стигат до такова пълноценно изображение. Странджанските майстори го издигат като по-значителен съставен елемент от представената църковна личност в композицията на иконата. Популярният в Странджа покровител на скотовъдците Св. Модест обикновено е изографисан в атмосферата на жанрови пасторални картинки. Любовта при възпроизвеждането на заобикалящия свят е характерна за странджанските майстори и личи в цветовото оформяне на фона – син или зелен.
По-стара известна икона от Малко Търново е „Успение Богородично” (1781). Изпълнена е в маниера на прехода от късното средновековие към Възраждането в България и представя свойствения за странджанци афинитет към детайла, известен и от по-късната художествена продукция в района.
В края на XVIII и началото на XIX век странджанската художествена школа вече функционира с пълна сила. Нейният връх е през първата половина на XIX век, а крайната граница на странджанското изкуство е 80-те години на ХІХ век. Тогава тук идват тревненски зографи, които дават нова насока на художествения живот.